Оцеляването с достойнство е тънка тема в „Игрите на глада“. Хора борят статуквото не просто, за да има какво да ядат, но и да имат свободата сами да са господари на живота си. На мнението си. На личните си интереси. В тия игри винаги има герои и те са такива, защото са ролеви модел. Думите, действията, поведениeто, хaризмата им – всичко изгражда образ, който останалите доброволно следват, защото му вярват. Нищо не е по-голямо от доверието в героя. Но и нищо не може да се стесни толкова, колкото личният ни микрокосмос от интереси, лишен от герои. Може би с годините се случва именно това – капсулираме се, за да спестим енергия, която да насочим към нас самите. Сякаш не спираме да гледаме през микроскоп микрообществото си, което с годините все по-трудно следим. В него обикновено ролевите модели нямат място, защото самите ние трудно признаваме някой за модел . Иска ни се да сме такива и ако не сме, често пъти търсим причините за това извън нас  – в ситуацията, в средата, в медии, в политици и т.н.  Така ми се струва. Така ми се стори и през последните седмици заради дискусия, която се развихри в социалката (fb) – дискусията за достатъчността на новата българска музика в масовите български медии. Естествено, че ще е интересно, защото, освен че е наболял въпрос (много хора ги боли, че не намират достатъчно място в сайт, предаване, ефир, страници), е и някак недоизказан, ехидно подмятан из бекстейджа, разпалено коментиран след гиг в празен клуб и т.н.

Много хора имат въпроси и няма механизъм, по който да получат еднозначен отговор по темата – защо по дяволите няма повече нова българска музика или нови изпълнители в медиите ни? Ще уточня и за коя българска музика говоря точно след две изречения. В дискусията се включиха доста хора – артисти, фенове на българската музика, такива, които не са ѝ  фенове, хора с позиция, хора без такава – въобще пълен комплект от личности, които по един или друг начин имат отношение към сцената. Към сравнително новата българска сцена. Ползвам „нова“, а не „модерна“ , защото модерна е толкова относително понятие в глобален план, че в български е почти невъзможно да се очертае. Едно е сигурно обаче – това, че си пуснал песен преди няколко месеца, не носи задължително атрибут на „модерна“. Световната музикална сцена е толкова разнообразна, че вече никой не губи време да определя какво точно слуша. У нас лесно боравим с набор от три-четири клишета за музика – естрада, чалга, поп, рок, хип-хоп, все по-рядко R’n’B, защото е някак остаряло, а класиците не ги броим изобщо – те и без това са недостижими и тяхното място е в менталния ни музей на възхита или заради любов към възвишеното, или от неловкост, че не ги разбираме. Всичко останало някак се превърна в алтернативно, инди или нещо още по-неясно. И на кого му пука какво е, след като то е такова, каквото авторите му са решили. По-важно е дали наистина новата българска музика не живее пълноценен живот в медиите, какъвто дискутиращите смятат, че му се полага. Дали има нови герои, които да дадат причина за това. Защото фактът, че някой е пуснал нова песен, не е причина за отразяване. И не става въпрос само за присъствие в програми – тв и радио. Става въпрос за пълноценно и регулярно присъствие през новини, интервюта, статии и т.н. и т.н.

Ние обичаме да се оплакваме, да е тегаво, да е несправедливо – това до известна степен ни издига до статуса на мъченици в собствените ни очи. Много по-лесно е да си мъченик в система, в която и без това ти не си неотложен проблем. В такава позиция лесно се губи почва под краката и много ни се иска да имаме някакво доказателство за тежестта си, за значимостта си. Каквото и да е – дори доказателство, че живеем в настоящата година и тя се променя заедно с вкусовете ни. Не намираме доказателства за подобно нещо, особено ако се вгледаме или заслушаме в повечето медии по темата „българска музика“ – огромна част от тях изглеждат като биографични дневници на няколко имена, да речем, че са десет – двайсет. Това е факт – заживели сме в документалката за няколко поп, фолк, хип-хоп-фолк, естрадни и т.н. персони. Гледаме и я слушаме от години и се чудим наистина ли трябва да е така? Някои казват, че трябва да има място за всеки. За стари, за нови, за български, за чужди. И вероятно са прави. Защо вместо отразяването на пресрелийз за гостуването на някое чуждо име, от което едва ли редакторите са чули повече от една песен, няма споменаване на български нов артист – на някого, чиято музика наистина си струва, някого, който е разпродал концерта си и когото адекватната част от потребителите на социалките „изплюват“? Някого, който хората наистина имат причина да следват – да купуват билети за концертите му, да купуват мърча му, да слушат музиката и да се вълнуват от изявите му. Защо вместо песен на нов артист радиата предпочитат да завъртят нова на познато име, макар да не блести с особени достойнства? Лесно ще си отговорим, че в повечето редакции на традиционните медии липсва елементарно ниво на обща музикална култура и няма как да се реши дали си струва.

За щастие все пак имаме адекватни медии, чийто фокус е музиката. Е, някои изчезнаха, въпреки огромния си принос, но такива се появиха в последните години, други са си тук от доста време. Пускат нова българска музика, пишат за нея, отразяват концерти. Може да не са безброй, но ги има и отбират. За мащаба на пазара ни дори не са малко, но са недостатъчни, за да могат да дадат медийна сила на нов продукт.  И така започва трудната част – защото тези медии, които наистина биха могли да подкрепят – не го правят, при условие, че техният таргет в повечето случаи съвпада с феновете на същата музика, за която говорим. Това са хора 25-55 г. с ясно изразен рефлекс към търсене на обективно представени новини. Ако не хора с ясна либерална позиция, то поне са с либерален уклон. Хора, за които новото е ценност, хора, за които музиката е неразделна част от поведенческия им код, който ползват, за да намерят себеподобни и да споделят едни и същи ценности – през мнения, забавления, вдъхновение. Същите в момента срещат информация само и единствено за познати от поне десетилетие лица, издънки на популярни хора, анонси за предстоящи концерти на чужди артисти, новите песни на познати до втръсване стари лица. Напомням си, че говоря за новата българска сцена и по-конкретно за алтернативната, инди, инди- попсцена, за която твърдим, че носи белези, ако не на модерност, то поне на адекватност спрямо годината и все пак някакъв жанр. Никога няма да намерим еднозначен отговор – доста е комплексно всичко. Но пък „цялото“ се състои от компоненти и сред тях можем да търсим причини.

Липсата на интерес към подобно съдържание вероятно е първото нещо, което всеки редактор ще посочи като досадна причина. Има радиа, които спряха изцяло да въртят българска музика, защото резултатите им главоломно падат. Да, вероятно е така – всяка редакция се бори за рейтинг, клик, брой потребители, трафик и т.н. и няма как да си позволи да отдели ресурс, който създава неефективни материали. Защо тогава да мрънкаме, че у нас масовото опростачване не е някакъв необясним феномен и за него са виновни само политиците и хиперкомерсиалните медии, жълтурите и и т.н.? Какво може да се предложи срещу това, ако не отразяване, ротация на адекватността? Защо е по-важно дали чалгарка е хваната да шофира с кокаин или поп певица – с няколко промила, че някой е пуснал нова песен, но по-лоша от старата, от това, че сравнително нова българска група разпродава клубове и ще свири на големи фестивали, пуснала е нов сингъл, около който има хайп? Вероятно защото голяма част от българските артисти, в очите на редакторите в масовите медии, са някакви хора, които, поради решението да се занимават с нещо различно от свръх комерс, са неспособни да създадат продукт, който ще залепи потребителите за медиите им. Ефективен и мълниеносен по отношение на средносрочен интерес. Вероятно до някаква степен ще са прави – хората от музикалната инди и алтернатвина сцена, не са атрактивни, колкото циците на фолк звезда. Нямат разпознаваемо име и не предизвикват масов възторг или порицание. Независимо за колко грозни истини пеят или колко лежерно описват живота. Развитието на тяхната кариера нe се движи гладко с Bentley, не са ги канили през седмица в предаване и като цяло не са ролеви модел, който масовият вкус преследва. За да те преследват – в публичния ти образ трябва да има обещание за възможен успех, който да показва, че крайният резултат от всички компромиси, които ще направиш, ще си струва. Ще има някаква промяна в публичния ти статут, от който ще може да потече някаква облага. Това е в много по-голяма степен възможно, ако си в чалга сегмента или пък в трап и т.н. (всъщност двата доста се допълват и като съдържание, и като опция за забавление) и в много по-малка, ако си някъде из поп дебрите. За алтернативната сцена това гранични с невъзможното.

Последният масов хит, който тази сцена е произвела, е „Шоколад“ – точно преди 20 години. Тогава това беше възможно, защото музиката все още представляваше обща ценност и всяко добро парче се възнаграждаваше с необходимо внимание от медийния бранш, защото и в него все още имаше хора, които знаеха стойността на добрата музика. Знаеха, че тя е идентификатор на ценности.  Днес е по-различно. Спокойно можем да живеем без герои от музикалната сцена, защото тя не е една от малкото, които раждат ролеви модели. Целият музикален свят е натикан в платформи и на много хора вече не им се налага през лице да продава музиката си, защото има кой да я продава, без артистите да са необходим компонент в търговския процес и в статуса си на необикновени личности. След голямата вълна на стрийминг платформите, музиката отдавна се превърна в полуанонимна стока. Бранд успяват да създадат малцина, и то с огромни вложения, контакти, бачкане, опции за такова на огромен пазар. Всички имаме плейлисти в спотифай, в които има безброй артисти, за които не сме прочели нищо освен името им.

Заради особеностите на пазара у нас демотивацията в артиста идва с бързи и тихи стъпки. Направил си няколко гига с потенциал в интереса и посещенията, основно в София. След това ентусиазмът стихва постепенно, в зависимост от това как си наредил градовете за минитура ти. Извън София е мъка – това е безспорен факт. И за да не е – артистът разбира, че ще му е нужна помощ. Тогава истината излиза с нож в ръка и започва да ма’а с него по главата, да прави дупки, от които изтичат съмнение, гняв, депресия и всякаква ментална гняс.

Не можем да кажем обаче, че е невъзможно, ако ти си инди или алтърнатив, името ти да не намери място някъде, а тялото ти да не се довлачи в някое познато до втръсване студио, в което водещ тривиално ще имитира интерес към теб, което тотално ще издаде факта, че някой (ПР – ако имаш пари, или приятел с контакти – ако нямаш) се е обадил на редактора или водещия и той просто е бутнал въпросния артист за макс 7-8 минути. Артистът знае добре това, но чагърта чувството за малоценност след подобна изява с вътрешната си полуубеденост, че така трябва. Че това е правилният ход. Една-две спорадични медийни изяви обаче съвсем не гарантират генерирането на интерес и идва следващата стъпка – ще се сприятелиш с някого от по-популярните имена в стила ти и ще се надяваш  да ти удари рамо по трънливия път към неефективна популярност – тази, от която няма никакъв бенефит. Вероятно дори няма да си фен на музиката му. Няма и да те вдъхновява – просто ще е най-лесният за комуникация измежду познатите  лица. Ако не е – ще преглътнеш липсата на критерии в името на успеха. Точно така е и колкото по-бързо си признаеш, толкова по-бързо ще престанеш да надуваш балона на собствената си значимост като артист и заблудата, че си ролеви модел. Много хора ще се припознаят в тази ситуация, защото тя е масово разпространена. Тя променя играта и създава нови правила, като това, че трябва да си шумен и да крякаш, за да бъдеш забележим. Иначе очакват всички, в измамната реалност на мрежата, да постнат последното им парче. Ако това не стане – то има проблем. Някои го решават дори с унизителното молене за съпорт със споделяне на парчето. Нали, в името на общата кауза да сме повече и да се чува гласът ни. Днес твоят, утре – неговият.

Е, медиите, на които трябва да се сърдим, надушват всичко това много добре. Тогава всеки редактор става мини бог на желания от теб свят и разбира това си предимство много повече от добре. Затова остава да се оградиш с още повече от популярни хора, за да видят всички богове, че ти имаш симпатиите им. Че си нещо повече от една песен и че носиш белезите на една потенциална шибана рок звезда, с която всички обичат да комуникират. Само че по нашенски си, защото добре си даваш сметка, че си мнооого далеч от тези, които са те вдъхновили. Този процес е двустранен, защото боговете от редакторския и продуцентския свят не са по-различни от непопулярните артисти, особено тези в по-ниските нива на структурата си. Така те често пъти пък  канят абсолютни некадърници и ги толерират до припадък – благодарение на липсата на отношение към сцената, за да се чувстват значими, за да направят нещо нетипично.

Този кръговрат не свършва, това е детска въртележка и тя просто забавя ход до следващия си пик. Който се задържи – задържи. Впрочем това не се случва само с инди или алтернативната сцена – това се случва и на голяма част от поп имената. По телевизиите са всеки ден, в клубовете  – никой, и то на смешните 30 лв. вход. В този кръговрат няма герои, защото героите са истински ролеви модели – талантът им ги води до безспорен успех, независимо от мащаба на пазара. През ролевия модел публиката сама ражда своите геори. Имаме и такива.За жалост,  те не получават полагащото им се, защото на въртележката от редактори и подкрепяни артисти няма място и време да се следи пазара. Много по-лесно е, ако случайно ти се прииска да пишеш за бг музика – да хванеш първия пресрелийз в пощата си, който говори за „новия хит, кралицата на.., царете на…супергрупата“ и т.н., без дори да знаеш за какво пишеш, кого каниш и какво точно е направил. Въобще – трудно е да се пише или говори по тая тема, защото е тънък лед, но е абсолютно безопасно да пишеш или каниш от вече познатите или препоръчаните – няма как да сгрешиш с тях, ако си сигурен, че шефът ти ги знае, чувал си как произнася името им – с лека грешка в ударението или някоя гласна в повече. В медиите е като при артистите – и там има все по-малко хора, които са модел за подражание. Това води до суперудобното воле от артистите, че вкус се създава и те често пъти го пращат далеч напред, та чаак зад вратата на медиите. Тежко и горко на всеки, който очаква медиите да възпитават каквото и да е. Медиите отразяват. Те по-скоро отразяват липсата на вкус. Възпитанието на вкус е многокомпонентна и дълга игра и в нея, преди медиите, участват много други фактори. Често пъти обаче артистите забравят този факт, както и другия – че липсата на вкус често пъти е и при самите тях. Мога с часове да давам примери с артисти, които пръскат, без да притежават грам вкус за каквото и да било, защото са успели през модела, описан по-горе, да се задържат на въртележката. Нямат проблем да играят роля, която им е подарена от редактори и водещи. Така се чудиш как заради поредната си песен някой може да присъства в продължение на седмици навсякъде – а това е просто поредна песен и на всичкото отгоре е доста посредствена. Липсата на критика вече не е извинение, защото в 21-ви век има социални мрежи и платформи, които са идеален индикатор за успех. Мога да дам и доста примери за обратното – когато има як артист, публиката лесно го усеща. Тя го чува и го вижда. Само медиите не успяват. Поради липса на обща музикална култура, поради корпоративен интерес или концептуални различия, поради чиста незаинтересованост или просто поради липса на симпатия дори.

Разбира се, тази ситуация не отказва никого от мечтата му да бъде артист и слава богу. В повечето случаи обаче игрите на глада изискват сляпо следване на задължителни стъпки, защото сме чули и видели, че така се прави навсякъде. И ето, даваш лев за фотосесия, която е супер, но това пак не води до внимание, защото на фотосесията си  супер, на сцената си се спретнал, дал си пара за клип, през приятел си се помолил на популярен режисьор, нахакал си името му в пресрелийза с болднат шрифт, благодарил си му в описанието под клипа в тубата, но в неформалната си среда не носиш нищо от това, което се опитваш да внушиш през видеото или сесията си. Неуспехът да възпиташ вкус е изписан на челото ти и ти лесно ставаш „фалшив герой“.  Ставаш и още по-фалшив, когато, заради липси, тръгваш да наваксваш с кавъри. Става бързо и естествено, защото всички, които те познават, знаят, че ти все пак си замесен с тая тегава работа – да бъдеш артист. Но до биченето на кавъри, като начин на оцеляване, пътят е много, много кратък. И това е разбираемо – трябва да се храниш, а и все пак е решение, близо до избора, който си направил – да се занимаваш с музика. Без това да е обидно, те кара да се чувстваш сляп в търсенето на истината за статута си на занаятчия или артист – може и да си двете, но само при едно условие –  че печелиш достатъчно от собствената си музика. Иначе си повече занаятчия и воплите да бъдеш отразяван стават все по-плитки, защото често пъти ти се налага да бабаниш кавъри пред 20-30 случайно попаднали в клуба туристи. Ако сричат нещо на английски в ухото ти, преди да припаднат от вече не толкова евтин алкохол –  това си е допир с чуждия свят. Миг на глобална признателност. А това за медиите не върши работа. Те обичат моделите на подражание – независимо дали в негативен, или позитивен план. Да свириш кавъри е ролеви модел за определен тип занаятчия. И в него няма нищо лошо, нито унизително, особено ако го правиш с любов, но те няма теб като артистична личност, защото преживяваш себе си в ролята на друг, за който медиите така или иначе пишат.

Тежкото бреме да не съществуваш никъде – нито в медиите, нито в собствената си представа за успех, е наистина смазащо. Едва когато го понесеш  си даваш сметка, че не принадлежиш никъде, а просто играеш в игрите на глада. В тях всеки от кръга ти е подозрителен – дали е достатъчно ефективен в разпространението на мита за теб, дали е достатъчно приятел, за да разбере колко е „тежка съдбата на алтернативния артист“ и т.н. Колкото по-малко от тях около теб – толкова по-лесно е да квичиш, че си предаден. Че си мразен, че всички завиждат на таланта ти и затова не те подкрепят. Игрите на глада са провинциална детска площадка, изоставена. На нея вече почти никой не стъпва, освен в спомените ти и от тях няма измъкване, ако в главата ти няма вкус за света. При теб ще идват себеподобни, защото им се играе повече, отколкото им се бачка. Факт – тези, които не се въртят на нея – вече продават. Пълнят, без да намират място в медиите. Хем е успокояващо, хем е дразнещо. Успокояващо е, защото има доказателство, че и без медии нещо в музикалния бранш все пак е възможно благодарение на усилията на артиста, които са доказателство за истинността му, а ако е и истински талантлив – за необикновеността му. Дразнещо пък е, защото е пропуск да се покаже позитвният пример на ролеви модел, който би дал смисъл на всеки напън за нещо извън чалга-трап държавата ни. (можеш да чекнеш разговора ни с Благо https://ostrov.one/podcast/ostrov-ep1-blagoslav-anastasov-hayes-y/ )

Не мога да скрия раздразнението си, когато масово започне да се дава акъл – как било на Запад и как трябва да се учим от артистите там. Ще каже човек, че всеки е успял там или е менажирал поне пет артиста. Нека е ясно – ние нямаме модели за действие в тези посоки. За 30 години занимание има само една-две групи, които истински се опитват да играят по тамошните правила макар и на роден терен. Да се стигне до реални изводи, да се създаде някаква пътека. Но е възможно да си пропуснал и този факт, защото вече дори не се интересуваш от българска музика – тя е завряна в усещането за докусериал на двайсетимата популярни, които гледаш години наред и смяташ, че наравно с тях никой нищо не заслужава.

Е, на нашата сцена има полумодели за подражание, както и има полусъпорт – не лош от медиите, които се занимават с музика, и никакъв от тези, които се очаква критично важната подкрепа. Иначе всички обичаме „Бъди какъвто си“, макар че едва ли си даваме сметка, че вече има ново поколение, което дори не знае „Полята“, „Чичо“, Шоколад“ и т.н. Успяхме да превърнем „Бъди какъвто си“ в „ Не сме безгрешни, но сме истински“, просто защото така е лесно в провинциалните ни игри на глада, а и в тях няма истински модели за подражание, не просто като музика, но и като позиция за живота, какъвто сме избрали да живеем.

И реално можем да се сърдим и на себе си относно вниманието, което заслужаваме, защото всички правим едни и същи компромиси в отношенията с тези, с които не бива да правим. Както казваше дядо ми: „Мегдан на селяндурите не трябва да се дава, Ангелчо, защото те идват с всичките си прасета и не остава място за хората да огледат стоката ти“. Така е в игрите на глада. Игрите на его и гладът за внимание. Затова най-важно е, след като си получил доказателствата, че те бива, че имаш потенциал,  да си представиш за кого правиш музика, след това да се откачиш от въртележката и да започнеш да крачиш към този, който си си представил – уверено, категорично и предизвикателно. Посоки много извън стеснения ни хоризонт от интереси, клетата медийна среда и границите на държавата. Защото липсата на интерес към артистизма ти, не е причина да го убиеш, а да го развиеш.